История на райския газ
Диазотният оксид, известен още като райски газ, е открит за първи път през 1772 г. от Джоузеф Прийстли (1733-1804), който е английски духовник, политически теоретик и учен. Той остава в науката с идентифицирането на кислорода и изолирането му от няколко различни газообразни вещества. Прийстли прави своето откритие като нагрява амониев нитрат, смесен с железни стружки, детоксикирайки газа, произведен чрез прекарването му през вода. Той го съхранява за първи път в газообразно състояние и го нарича „флогистиран азотен въздух“.
Няколко години по-късно Прийстли описва как може да бъде създаден диазотния оксид – „смаляване на азотния въздух“ чрез нагряване на железни стружки, потопени в азотна киселина.
През 1794 г. Томас Бедоуз прави първия опит за използване на диазотния оксид като упойка. Четири години по-късно британският химик Хъмфри Дейви (1778-1829) започва да експериментира с ефектите, които веществото оказва при вдишване. Той отбелязва ободряващите му и развеселяващи способности и особено факта, че го кара да се смее. Неговите изследвания допринасят за популярното нарицателно на диазотния оксид „смешен газ“. Дейви публикува откритията си през 1800 г., като в труда си подчертава, че „диазотният оксид… явно е способен да притъпява болката и може да бъде използван по време на хирургични операции.
Въпреки тези важни наблюдения върху свойствата на диазотния оксид, в продължение на няколко десетилетия медицинският свят игнорира откритията на Дейви. Но друго негово постижение привлича интереса на науката и обществото. Дейви наблюдава, че пациентите, които вдишват диазотен оксид, изпадат в състояние на еуфория и понякога избухват в смях. Поради тези странни ефекти Дейви започва да представя газа на своите приятели. Английското общество изглежда много заинтересовано от еуфоричните способности на „смешния газ“. През следващите няколко десетилетия диазотният оксид става изключително популярен като рекреационен наркотик. Британците от висшата класа често организират партита със смешен газ.
В средата на XIX в. пътуващи лектори започват да изнасят публични демонстрации на ефектите на диазотния оксид пред публика от доброволци. Един от тези „изпълнители“ пътува из САЩ и Канада – Самюел Колт, известният създател на револвера Колт 45. Твърди се, че чрез приходите от демонстрациите на райския газ той успява да финансира прототипа и производството на първия пет-патронен револвер Колт. През 1844 г. едно от тези представления се оказва повратна точка в употребата на диазотния оксид за седиране. По време на шоуто един мъж под влиянието на газа си наранява тежко крака, но раната остава незабелязана до отминаването на ефекта от газа.
Инцидентът е забелязан от местен зъболекар, който стои сред публиката – Хорас Уелс (1815-1848), който осъзнава, че диазотният оксид очевидно има обезболяващ ефект. На следващия ден Уелс извършва експеримент в своя офис. Вдишва 100% диазотен оксид и един от неговите асистенти му изважда развален кътник. Зъболекарят забелязва, че докато е под влиянието на газа, не усеща никаква болка, въпреки че остава в пълно съзнание. Това е първата употреба на райския газ като упойка в историята на стоматологията.
Уелс продължава да прилага райския газ и решава да демонстрира способностите му пред Харвардското училище по медицина в Масачузетс. За съжаление пациентът, върху който прилага диазотния оксид, се оказва неподатлив на влиянието му и демонстрацията му търпи провал. Това води до накърняване на професионалната репутация на Хорас Уелс и до отлив на пациенти, желаещи да бъдат упоявани с т. нар. райски газ. Три години по-късно той се самоубива. Въпреки това до ден-днешен Уелс се смята за бащата на анестезията. Оттогава насам диазотният оксид се е превърнал в един от най-известните и безопасни методи за облекчаване на болката и страха от зъболекаря.
През 1863 г. Гарднър Колтън възражда употребата на райския газ в стоматологията и до 1868 г. твърди, че е третирал над 20 000 случа и е извадил 75 000 зъба с тази анестезия.
До 1868 г. зъболекарите използват 100% диазотен оксид, който обаче не бива да се прилага за дълъг период от време и случаите на хипоксия не са рядкост. През 1868 г. Едмунд Андрюс, хирург от Чикаго, започва да използва диазотния оксид в комбинация с кислород, за да предложи форма на анестезия, която не води до асфиксия и методът му бързо набира популярност както в хирургията, така и в стоматологията.
Но в болниците при дълги и сложни операции диазотният оксид се оказва недостатъчно силна упойка. Хирурзите предпочитат по-силните етер и хлороформ, но при по-леките интервенции се прилага и райски газ.
Днес диазотният оксид все още е широко използвана упойка в медицината и стоматологията. Той е доказано безопасен и ефикасен седативен агент, а в по-големи концентрации има анестетични свойства. Ако се прилага правилно, райският газ постига изключително голям успех с малко странични ефекти и усложнения.